Автоантитела анти-двДНК (anti ds DNA)

Антителата срещу двойноверижната ДНК (анти-двДНК) са автоантитела, насочени срещу епитопи на двойноверижната ДНК и са съставна част на АНА. Понастоящем са приети за патогномоничен увреждащ фактор за системния лупус еритематозус (СЛЕ) (systemic lupus erythematosus (SLE)).

Анти-двДНК се срещат при 60 – 90% от болните със СЛЕ (в зависимост от използвания тест), но липсата им не изключва диагнозата. Ниски титри на анти-двДНК се срещат и при около 5% от здравите хора, при болни със синдром на Сьогрен (Sjogren), ревматоиден артрит и др. Наличието на анти-двДНК корелира в най-висока степен с лупусната нефропатия (над 90%) и болестната активност на СЛЕ и се използва като показател за мониторирането ѝ.

Тестването за анти-двДНК се препоръчва при болни с положителен АНА-скрининг и клинични подозрения за СЛЕ. Показателят е количествен и това позволява проследване на серумните нива в хода на заболяването и лечението.

Антителата срещу едноверижната ДНК (ssDNA) са характерни за ятрогененния ЛЕ, ревматоидния артрит и левкозата. Освен това увеличаването нивото на антителата срещу едноверижната ДНК се оказва най-добрият предиктор за предстоящо увеличение на анти-двойноверижната ДНК и СЛЕ-пристъп. Антителата срещу едноверижната ДНК  могат да бъдат повишени при относително висок процент от пациентите с някое от следните заболявания: левкемия, прееклампсия, хроничен хепатит, бъбречни усложнения на диабет и някои възпалителни неврологични заболявания. Анти-едноверижната ДНК помага да се изключи СЛЕ, помага при диагностицирането на СЛЕ, когато анти-двойноверижната ДНК не е налице, и е полезна при проследяване на пациенти със СЛЕ.